Винаги,когато ставаше дума за дете си мислех "ама сега точно не мога".Един ден просто реших,че сега е най подходящия момент за бебе,и така и стана.Докато чакахме нашето бебче,все така си продължавах стария начин на живот.Ходех си до работата,излизах с приятели.Един ден,една позната ми каза "Още малко и няма да говориш за нищо друго освен за бебето".Аз естественно,нищо не подозираща и отговорих "Че какво пък толкова,ще си гледам детето,но живота си продължава по старому" Знаех,че няма да е точно така,но не си го и представях дори.Когато се роди Мишко,започна бавно и последователно голямата промяна.Първоначално,бебето яде и спи.Аз спях с него,вечер се стараех да обръщам внимание на половинката си и докато легнехме да спим идваше време да ставаме.Моя мъж много ми помагаше,той е артист и точно първия месец му предстоеше премиера.За съжаление аз влязох в болница на 25тия ден и двамата мъже около 10 дни се гледаха съвсем сами.Справяха се отлично.Даже като излязох от болницата не можах да си позная детето,за десет дни беше пораснало и надало.Като изключим времето прекарано в болницата в началото всекидневието беше еднотипно.Обаче колкото повече растеше ставаше по различно.Обсебването беше пълно.Бебето заспиваше,с моя мъж оставахме да се видим,той ми говореше,а аз го слушах,но не го чувах,мислите ми бяха изцяло заети с бебето.Всичко което правим от тогава насам е свързано и съобразено изцяло с него,понеже си го гледаме сами без баби и дядовци.От сутрин до вечер сме на разположение на малкото човече което ни усмисля живота по най прекрасния начин.Ако някой се чуди дали си заслужава да промениш начина си на живот,отговора е ДА!!!